Има ред неща, които променят живота ти из основи. За някои планираш и се подготвяш дълго. Други се случват в изневиделица, след което се чудиш откъде ти е дошло. На трети не придаваш значение – оставяш да се случат и след време, поглеждайки назад, виждаш че са били важни.

Такава беше днешната дата преди три години. Тогава се преместих в Стокхолм. Станах, събрах си багажа, разходих се из слънчева София и следобед хванах самолет към една по-студена държава. Не знаех езика. Не знаех дали отивам за година или се местя за неопределено дълго. Не знаех, че ще ме промени толкова.

Преди 2007 не съм мислел, че ще живея в чужбина. Играл съм си с идеята, но я отхвърлях. Исках да стоя в България и да опитам да направя възможно най-много от живота си. Нито усещах романтичност в емигрантския живот, нито ми се виждаше лош – бях взел друго решение. Ако ми бяхте казали, че ще живея в чужбина – особено в Швеция – щях да ви изгледам съмнително.

Но 2007 промени много. Годината беше… тежка. Станаха ред неща, които ме накараха да преосмисля мястото си в света. Всъщност, ред неща, които ме накараха да го загубя. Беше ми трудно да ставам сутрин, беше ми трудно да градя планове за бъдещето, беше ми трудно да се смея, беше ми трудно дори да се бръсна редовно. Нядявах се, че ако избягам от живота си в София – че ако ида на ново и непознато място – това ще се промени. Но уви, не се. Промениха се ред други неща.

Преместих се в Стокхолм на 17 септември 2007 и живях там до 4 април 2008, когато се прибрах в България. Имах смътно желание да се върна пак там, но не и план. Въпреки това го направих. На 4 октомври 2009. От тогава насам съм тук. Точно година и половина.

Причините втория път бяха подобни. Именно – ръцете ми. Беше ми писнало от лекари, които не казват нищо смислено. Беше ми писнало от несигурния ми, freelancer-ски живот. Квартирата ми ми бе омръзнала. Бях уплашен за бъдещето си, а никой от приятелите не разбираше. Бях в стрес. Исках да се махна от всичко, да не се притеснявам за наема и да живея спокойно. Повечето хора биха отишли на село за няколко месеца. Е, аз се преместих в чужбина. Отново.

Но между пораждащите причини и научените уроци няма връзка. А уроци научих.

Хората

За най-важния ще употребя безсмислена фраза: разширих си светогледа. Сблъсках се с ужасно различна култура от нашата. Не подозирах до каквата степен средата, в която си израстнал може да влияе на стила ти на общуване. Дори не подозирах, че съществува такова нещо като стил на общуване. Едно е да четеш в книги, а съвсем друго – да го изпиташ на гърба си. Хората се държаха различно. Много различно.

Колко? Учтивите и любезните ми изглеждаха дръпнати и лицемерни. Заяждащите, струваше ми се, се шегуваха. Когато някой намекваше, че няма да свърши нещо, си мислех, че ще го свърши. Когато някой казваше, че нещо не е важно, всъщност беше. Първоначално мислех, че проблемът е в мен. После видях достатъчно българи да правят същите грешки. Имаше нещо странно.

Нещо подобно се прояви и в работната атмосфера. Ред неща, които бяха проблем в България (като пари) се решаваха бързо и ефективно. Ред други неща, които не бяха проблем (като дали някой няма да се засегне) станаха проблемни. Въобще, всичко бе объркващо и за мен – необяснимо.

Между интуитивното ми разбиране за това как се държат хората и как се държаха наистина имаше пропаст. Научих много, опитвайки се я да смаля. Започнах да си задавам въпроси като „Защо се държат така?“, „Защо това има значение за тях, а за мен няма?“ и „Какво виждат в поведението ми в момента?“. Един приятел, швед, се зае да ми помага да търся отговорите. За няколко месеца успях да разбера много за разликата между българи и шведи.

Но по-важното – докато разбирах се научих да наблюдавам и анализрам хората. Да си задавам въпроси, да си съставям хипотези и дори да си правя безобидни експерименти за да ги проверя. Преди човешкото поведение бе пълна мистерия, но тогава започна малко по малко да става ясно. Обясних си отношения с хора в миналото, които преди не можех. Далеч съм от това да бъда добър психолог, но определено напипах основите. Започнах да виждам ред скрити неща.

И това не ми харесва.

Градът

Очаквах, че смяната на София със Стокхолм ще е сериозна работа. В крайна сметка, столицата ни е мръсна, задръстена, претъпката, с гаден транспорт и евтина. Шведската пък е чиста, спокойна, със страхотен градски транспорт, пълна с вода и твъдре скъпа. В София има денонощни магазини навсякъде. В Стокхолм, въпреки че живея централно, трябва да хвана автобус, ако искам да пазарувам след 8 (и задължително преди 11). В София едно такси излиза към 5-6 лева. В Стокхолм – 50-60 лева. В София пушенето в заведения е задължително (ако не активно, но пасивно). В Стокхолм можеш да пушиш само пред тях. Тук можеш да видиш хора от много по-разнообразни етноси, да чуеш четири различни езика докато отидеш на работа, вестниците в метрото са безплатни и алкохола се продава само в една верига магазини, които през седмицата затварят в 8, през събота – в 3, а през неделя въобще не работят. Но това не бе учудващото.

Учудващото бе, че тук хората са спокойни, мили и усмихнати. Правило ли ви е впечатление, колко намръщени, сърдити и избухливи са всички в София? Случвало ли ви се е продавачка да ви се скара, че няма дребни да ви върне? Таксиджия да ви се сопне, че сте променили дестинацията по средата на пътуването? Хората, от които си купувате нещо, да се държат така, всякаш ви правят услуга? Ако някой се блъсне във вас да ви изругае, вместо да се усмихне и да каже „извинете“?

Е, на мен тук не ми се случи. Тук общуването с непознати е приятно. Онзи ден сутринта бях кисел, но кратък разговор с продавача в супермаркета, ме накара да се усмихна. Таскиметровите шофьори са спокойни и разговорите с тях – интересни. Ако се блъсна в някого без да искам, той бърза да ми се извини и усмихне първи.

Когато се върнах през 2008, разликата ме удари. Осъзнах, че в София съм по-стресиран защото всички наоколо са стресирани. И си направих експеримент – започнах да съм ужасно любезен и вежлив с непознатите. Усмихвам се, дори когато ми се мръщят, любезен съм, дори когато са груби и дори купувам кафе на таксиджиите, когато ги карам да спрат, за да си купя аз.

Резултатите – става като в стокхолмския супермаркет, но наобратно. Вместо хората да ме заразяват със сърдитостта си, аз ги заразявам с добро настроение (което, ще признаете ако ме познавате, е нетипично за мен). На другите им по-добре. На мен, впрочем, също.

Всичко останало

Научих ред други неща.

Научих се да бъда интроверт. Тук ми харесва да размишлявам над себе си, да чета, да работя над уменията си и да се усамотявам. Честите излизания и срещи с хора ме уморяват. Странно е, понеже в София е наобратно.

Научих, че българите в чужбина не са много по-различни от българите в България. Някои мразят родината и се отричат от нея. Други мразят чужбината и си мечтаят как ще се върнат. Има ги и по-разумните.

Научих, че светът е голямо място. Има много неща, които могат да се направят и хора, които могат да се видят. А времето не стига дори за малка част от тях. Приоритетите са важни.

Научих, че хората не са по-добри или по-лоши, а просто различни. Всеки си има своите дракони, своите проблеми и своето уникално виждане за околните. Проблемите идват, когато не успеете да се разберете.

Научих, че малцина имат идея за какво са на този свят. Повечето се лутат безцелно и се опитват да живеят, подражавйки на други, които подражават на други, които подражават на други… Малко знаят какво искат, а още по-малко работят да го постигнат.

И най-вече, научих че както преди три години, си нямам никаква идея за бъдещето. Сефте.