Героят на този трагичен разказ ще бъде един най-обикновен човек. Да го наречем Георги.

Един ден на Жоро му се наложило да изкопае дупка в земята. Жоро не знаел нищо за копаенето – той просто се навел над мястото и започнал да мести пръст с ръце. Не минало време, и нашият герой установил, че така не си е работа – нито напредвал, нито му било много приятно. Почнал да изследва други подходи – да копае с лъжица, да ръчка земята с пръчка, да ѝ крещи и да я заплашва. Нищо не помагало…

Но Георги намерил от някъде една тънка квадратна дъска. Пробвал да копае с нея и се оказало доста по-удобно. С времето направил няколко подобрениея. Заострил я от едната страна, за да се забива по-лесно. Вързал една дълга пръчка за да може по-лесно да загребва. Вярно, дъската често се чупила – в някой камък или просто се износвала – но той си намирал нова и започвал с нея.

Видял Жоро, че така се копае добре. Казал си „Това работи за мен“. И си направил бизнес. За копаене на дупки. Имал много клиенти и всички ги обслужвал със своята технология. Тя вече не просто му била достатъчна – той се прехранвал с нея. И бизнесът му растял…

И кое било най-тъжното? Че някой му плащал? Не. Че загубил толкова време да си разработи „технологията“? Не. Че продавали по-добри лопати в магазина? Дори това не. Драмата била, че хората правели научни изследвания как се копаят дупки, писали книги в които да споделят опита си, дори изработили специални машини за копаене на дупки, но нашият Георги не знаел нищо за това. И не го интересувало – все пак, защо да го интересува? Та дъска завързана за пръчка вместо лопата не просто работила за него – тя му носела пари!

Често се чудя дали програмирането и копаенето на дупки имат нещо общо. Често се чудя и защо толкова много хора на този свят се казват „Георги“…