Nova Rock представлява тридневен рок фестивал в Австрия, на около 60 км от Виена. Две седмици преди събитието случайно имах възможност да се сдобия с билети. Предвид обявените банди бе грехота да пропусна. Та, снабдих се с нещата от пърна необходимост – палатка, спален чувал и т.н., напазарувах малко дълготрайно хапване, купих няколко „ойрота“ и се метнах на самолетчето с още четирима човека, които едва познавах…

Полетът беше в 9:45, канцахме 15 минути по-късно (с часовата разлика) и като едни байганьовци в Европа започнахме мудно да се ориентираме извън летището, през гарата и към Никелсдорф, където се състоеше фестивала. Към три часа вече бяхме пристигнали, намерили място, опънали палатките и се чудехме какво да правим. Гледката беше доста впечатляваща – огромно поле с ограда, наблъскани натясно палатки, сума ти каравани в далечината и пълчища от едри австрийци мъкнещи на рамо стекове с бира. От началото си личеше, че три дена по-късно всичко че се въргаля в боклук.

Хората бяха… интересни. Първо, чувствах се като Гъливер в страната на великаните. Не знам защо еволюцията е решила да направи всички австрийци двуметрови руси бичета, но вече знам как се чувстват по-ниските хора. Второ, не само всички бяха грамадни (дори и жените), но до един бяха облечени в черно, с тениски на групи, вериги, шипове и пирамиди. Чувствах се като като аутсайдер с по-„нормалното“ си облекло. Имаше някои особени „трендове“ в тамошното групарство, които ми направиха впечатление. Твърде много мъже носеха поли. От ония карираните, шотландските. Първият ни сблъсък с тях беше още във влака, където имаше един особено интересен пънк с типичната прическа, вериги около врата, шотландска поличка и кубинки. Надявах се той да е някакъв екстремум, но мотането в къмпинга показа, че май така е модерно – явно еманципацията се е развила доста бързо в тази държава. Друг тренд бяха емотата. Или може би емута – тези странни птици не са никак разпространени в родината ни, но там изглеждаха като основната съставка в австрийската фауна – мъже с розово-ливави коси, грим и „нежно“ облекло. Жените по същия начин, само че още по-крайно и с вида на хора, които нещо отвътре много ги мъчи. И тениски с надписи от рода на „You look miserable. That makes me happy“. Въобще, всеки държеше да изпъкне по един или друг начин – жалко само, че е доста трудно да изпъкнеш така, когато още 160 000 човека около теб правят същото.

Манталитетът им също беше интересен. Извършваха тонове простотии – ние тук можем само да се мечтаем за въображението, с което измисляха глупости. Но от друга страна, не бяха никак агресивно настроени към другите в къмпинга – докато бяха склонни да станат да препикаят палатката си и да влязат обратно в нея, едва ли щяха да го направят с чужда. От друга страна, много от тях знаеха как да се забавляват – няма да забравя как една девойка набутана в количка за супермаркет седеше на пътя и ни говореше нещо. Ние понеже не разбирахме немски, като едни кавалери я подминахме, но пък група минаващи типове решиха да се отзоват на вика и за помощ. Резултатът беше комичен – около 20 типа изскочиха иззад две палатки, помъкнали в ръце обувки, прътове и обувки закачени на прътове и се затичаха към въпросните крещейки нещо заплашително. Накрая всички се смяха – дори и ние.

Друго което установихме е че там хората не могат да пият. Една компания доста се веселеше да прави разни коктейли с Red Bull, водка и не знам какво още във влака и когато най-накрая решиха и нас да почерпят, ние им отвърнахме на жеста с малко ракийка. Доста се поизмъчиха горките. Бях взел и една мастика – червена Заарска, която по етикет би трябвало да е 55 градуса. Много голям мерак имах да я пробутам на някой чужденец, за да видя как ще реагира. Първият ми удобен момент бе чак на третия ден, когато една компания нещо си изливаше яда на оградата и след като не успя да и направи нищо, реши да дойде и да ни говори на немски. Никой от нас не знаеше немски, та реших да им дам да пробват, поне да млъкнат. Типът я взе, започна да чете етикета и се разви горе-долу следния разговор:

– „Maastiikaa“… „Zaarskaaa“… „Product of Bulgaria“… Are you from Bulgaria? – Yes. – А, значи сте българи!

Заедно с надеждата ми, че ще гледам изненадани австрийци си тръгна и част от мастиката ми. На следващия ден поне я подарих на един 45-годишен тип във влака, чиито единствен коментар след една смела глътка беше „Very fine. Very fine!“. Е, поне някой щеше да я оцени подобаващо.

Всъщност, това не беше единствения българин с който се запознахме. Още на втория ден се разминахме на вратата на магазин в Никелсдорф с двама, които щяха да си купуват „биричка“. Оказа се че единия живее в Австрия, а другия – в Германия и са на феста заради метъла. А по-късно вечерта, когато най-накрая бях стигнал до загражденията пред сцената , от другата страна имаше една девойка с българското знаме. Първо дълго време махах с ръце докато и привлека вниманието, а след това дълго време махах с ръце докато успея с жестове да и обясня защо въобще съм привлякъл вниманието ѝ. Накрая наприхме един отчаян опит да обменим телефонни номера с махане с ръце, но в крайна сметка отстъпихме на класическия вариант с писането на хартия и възползването от услугите на дружелюбната охрана. По-късно се разбра, че тя живее в Австрия от десет години и е с една нейна приятелка, която направо е родена тук, но много често си ходи в България.

На третия ден запознанствата бяха още повече – първо в автобуса някой зад мен каза по телефона нещо от рода на „Ами сега отиваме до Виена да попазаруваме малко“, а на мен ми отне половин минута, докато се усетя за какво иде реч и обменим възприетия поздрав между нашенци в чужбина – „Булгар, булгар!“. Беше петчленна компания съдържаща само един мъж и бяха дошли от София. Не пътуваха с нас на идване, защото бяха взели полета един ден преди нашия, но щяха да се върнат със същия. После докато си седяхме на тревата и объсждахме живота, при нас дойдоха едни трима типа и използваха същия онзи поздрав. Оказаха се от Пловдив и бяха дошли с каравана. Въобще, мисля си че това е най-якия начин да ходиш на такъв фестивал. След като се разделихме с тях (и помежду си), аз отидох да поседя пред едната сцена където случайно улових нещо от рода на „Това е ice tea. Пробвай“. Човека със студения чай имаше нещо нашенско във вида си, но съвсем го издаваше баджа, на който пишеше „Ivanov“. Станах, грубо отидох до компанията и го фокусирах с интерес. Известно време се правеха, че не ме забелязват, след което г-н Иванов каза въпросително „Yes?“, на което аз отговорих с едно прозаично и ухилено „Здрасти“. Явно доста го изненадах, защото няколко секунди гледаше с недоумение, преди да каже „У-а, ти каза здрасти“. Тази компания беше изненадана да види някого от България – изглежда аз бях първият. Оказа се, че това са хора от Строежа дошли да документират събитието на сайта си (имаха съответните пропуски), както и Краси Москов от Z-Rock, който бе споменал по радиото, че ще ходи натам, но така и не можахме да го издирим навреме да му се похвалим че и ние като него. Като добавим и онзи тип с мастиката, с това се изчерпват моите запознанства със земляци. Ако броим нашата седемчленна компания и хората, за които спомена Адриана (девойката със знамето) изглежда българската следа на Nova Rock възлизаше на поне 30 човека.

Друго нещо което си струва да се отбележи, бе голямата мизерия в която къмпинга прогресивно затъваше. Беше пълно с боклук, тоалетните още от далеч миришеха ужасно и дори имаше място за водопой, което се чистеше от 150килограмов циганин със златен ланец около врата. Честно казано, нямаше да се изненадам ако знаеше бълграски, но реших да не проверявам. За щастие ние се бяхме настанили в един от краищата на къмпинга и макар, че ни отнемаше доста време да стигнем до сцените, бяхме спасени от смрадта, която се бе фокусирала в центъра на мероприятието. И всякаш за да контрастират на общата мизерия, цените бяха феноменални. 0.5l кола беше 2 евро, докато кенчето бира – 2.50. Цените ставаха още по-дървени на сцената, където стигаха до 3.50 за 330l кола и 5 за бирата. Идеше ми като се върна да ида в някой бар, да им тресна десет кинта и да кажа „дайте ми бира за тия пари, за да видя кво е“, по идея на един от хората от Строежа.

Колкото до музиката, тя беше разделена на две сцени – червена, където бяха метълягите и синя, където беше по-скоро alternative и indie. Алтернативната беше по-голяма, но метълагите бяха компенсирали тази несправедливост с три пъти повече боклук. Очертаваше се да се виси повече на синята, защото там бяха повечето групи, които ни интересуваха. И може би затова почнахме с червената.

Там ни чакаха Papa Roach. Не ги чувах за първи път, но започнаха с някаква твърде емо музика, която никак не пасваше с твърде черните им дрехи (с пирамидки, вериги и прочее), нито с поведението на вокала, който се гърчеше, размахваше ръце, скачаше и какво ли още не. Дори в един момент се разтича из публиката в безжичния си микрофон и редеше някакви рими. По-късно обаче песните им преминаха към твърде бавнички и тъжни парчета, чиито текстове преведени на български ми звучаха като нещо, което Гергана пее. За мое щастие завършиха с две, които много добре познавам – Between Angels and Insects и Last Resort. И ги направиха добре.

След тях беше ред на Machine Head. За тая група сто пъти съм чувал и ни веднъж не съм ги слушал. И не ме грабнаха никак. За сметка на това, обаче, явно имаха доста фенове в тълпата, защото в центъра бяха оформили такова пого, че се зарадвах, че не съм им фен. Отскочих да хапна нещо когато ми дотегнаха, след което се върнах, дослушах ги до края и с компанията се запътихме към синята сцена.

Там ме чакаше първата приятна изненада. Досега не бях слушал Incubus, но още след първите три песни им станах заклет фен. След песни като Anna Molly, Wish You Were Here, Kiss To Send Us Off, Nice To Know You, Earth To Bella и Love Hurts, реших, че е съвсем закономерно първото нещо което направя след като се прибера в България да бъде да се снабдя с малко тяхна музика. И не само музиката беше супер яка, но имаха и много добро надъхващо звучене наживо. Въобще не бях очаквал да чуя така непозната група и да ме накефи толкова много – Ники неслучайно отбеляза, че постоянно разправям колко са яки.

В този момент кръстът беше започнал зверски да ме боли от висене прав и носене на раници и палатки цял ден, но спасението дойде в лицето на един тип с кубе и неговата група The Smashing Pumpkins. Били Корган започна и завърши със свръхдълги солца, но между тях въобще не си пестеше песнички като Disarm, Tonight, Tonight, Today, Zero и разбира се, Bullet With Butterfly Wings. Бяха облечени железно – всичките в бяло, с доста особени костюми, като басистката и клавиристката хващаха око дори от далечната позиция, в която бях застанал. Въобще, изпълнението беше жестоко – мога да се закълна, че звучат два пъти по-яко наживо, отколкото в студио. Не само направиха страхотно шоу, но и музиката им ми пасна идеално – дори и тази, които не бях слушал досега. The world is a vampire… Накефихме се, подивяхме и след това се прибрахме да спим, защото все пак утре бе големия ден.

А големия ден, след разходка до Никелсдорф и ядене, започна с Therapy?. Друга група която не бях слушал, но ми допадна. След тяха бях Sunrise Avenue, на които бях подложил едно ухо отдалеч, лежейки си на тревата – много неутрално звучаха, като изключим една песничка която ми хареса, а и явно се върти по музикалните телевизии, щом я знам – The Fairytale Gone Bad. После отнякъде дойдоха Frank Black. Не знам какви са тези, но беше показателно, че дори най-вътрешния кръг на сцената всички бяха насядали по тревата, вместо да са прави и да се кефят. За щастие завършиха с едно изпълнение на Funk Soul Brother, което ме накефи.

След тях почивката, а след нея – 30 Seconds to Mars. Тия въобще не знам откъде се бяха взели и кво щяха да свирят. Музиката им звучеше като типичния рок, който в момента е голям хит по музикалните телевизии, но ми допаднаха по три причини – първо, направиха много голямо шоу и тълпата супер много се накефи. Второ, имаха кавър на Hunter на Bjork. И трето, по средата на една от песните вокалът им започна да изброява какви други велики групи ще гледаме и не пропусна да запее част от Jeremy.

След това почивка, а след нея – Linkin Park. Не ме разбирайте погрешно – техен фен никога не съм бил, а напоследък и бяха започнали да ме дразнят, предвид еднообразието на песните си. По-скоро щях да бъда на In Flames, но бях решил, че за следващата група ще се camp-ва отрано и че задължително трябва да съм отпред. Та, бях приятно изненадан от Linkin Park. Меко казано. Предполагах, че ще е голяма скука, но концерта се оказа супер силен. Направо разбихъ мивкътъ. Пичовете имаха страхотно присъствие на сцената, супер се справяха с това да карат публиката да скача и да дивее. И дори от песните, които изпяха не познах едва три. И имаше лек дъждец. Въобще, може би това беше най-добрия концерт на фестивала, макар че моите симпатии бяха насочени час по-късно. Музиката им също много ми допадна. Сега като се сещам, май трябваше да добавя една-две техни песни в една компилация, която правих наскоро, но да не ставам твърде емо. И мислено си отбелязах, че като се върна отново ще трябва да почна да ги слушам, защото иначе ще е грехота.

Тръгнаха си и екипът започна да пренарежда сцената. За щастие, голяма част от тълпата реши да си тръгне за да иде на Marylin Manson, което съвсем допринесе за успешната реализация на плановете ми да се окажа най-отпред – на оградата, откъдето има идеална видимост към сцената. След един час стоене, обмяна на чаши вода със хората наоколо, муфтене на охраната за вода, крещене на „Васа! Васа бите!“ и въобще всякакви други похвати решаващи проблема с обезводнението най-накрая хората приключиха със сцената. И те излязоха.

„Те“, разбира се, са Pearl Jam. Разнесоха се онези приятни звуци на Master/Slave и минута по-късно прожекторите оцветиха в лилаво един чичко с китара, който започна да пее „Waiting, watching the clock, it’s four o’clock, it’s got to stop, tell him, take no more, she practices her speech…“. Супер яко. Изпяваше част от припева, след което мърдаше встрани от микрофона, а тълпата (т.е. ние) продължавахме „Can’t find a better men“. След това решиха да вкарат повече сила с Go, където тълпата (т.е. пак ние) съвсем издивя. И продължиха в същия дух.

Трябва да отбележа, че доста скромно се проявиха на сцената. За разлика от всички преди тях нямаше „Nova Rooooock! We love you! You are fucking the best fans!“. Нямаше шарени ефекти, странни сценични атрибути или дори лого на Pearl Jam. Нямаше и много разговори с публиката, уви – само по едно време заприказва нещо на немски, което четеше от един лист. Нищо не разбрах, освен крилатото „Моят немски е като английския на Джордж Буш“. Всъщност, Ведър беше в типичния си напоследък вид – с бутилка алкохол, изглеждащ достя пиян и използващ всяко време в което не пее за да пие. По време на удълженото соло на Even Flow, той се поразтича насам-натам, запали една цигара, изпуши я и се чудеше каква простотия да направи на сцената, но нищо не му хрумна.

Сетлиста беше готин, в смисъла, че бяха предимно бързи парчета. Even Flow, Go, Blood, Why Go, Do The Evolution – все неща, на които ти иде да скачаш насам-натам, докато охраната не почне да скача върху теб. И разбира се – Porch. Започна сравнително бавничко и спокойно, което въобще не попречи на парчето да стане супер яко. Предвид, че храних големи надежди да чуя тази песен наживо, вече мога да умра спокойно. Голяма дивотия. След нея последва и финалът – Rocking in the Free World. Тогава някой му метна две дайрета, които той улови учудващо добре предвид пияния му външен вид и се започна с финалното парче. Този път реши и да се разходи малко пред публиката, като предвид стратегическата ми позиция, дъртака се оказа на по-малко от два метра пред мен (а десетина потни тела се оказаха отгоре ми). В крайна сметка обмислях да скоча и да му дам една безплатния приятелска прегръдка, да му кажа какъв фен съм му и как искам да се оженя за него, но ме спря вида на един двестакилограмов негър, който нервно се спотайваше в мрака, застанал приклекнал, в готовност да приложи „Копието“ на „Острието“.

Както каза Вили – готини хора, готина музика, готино пого, готин дъждец – беше хипер яко. Беше супер кеф да гледаш Vedder, Gossard и Ament в кръгче да редят нещо на китарите, а McCready да стои отстрани и да соли. През цялото време много се раздаваха – скачаха, дивееха, вживяваха се и дори Ведър завърши с артистичен ритник върху микрофона. Ще има какво да разказвам на внуците. Макар че едвам стоях изправен се добрах до палатката и се тръшнах да спя. Пеейки си „keep rocking in the free world“ докато капките биеха по палатката.

Следващият ден мина без нищо особено – и по-добре, защото нямаше да имам сили да продължавам да се раздавам. След като се помотахме насам натам, пийнахме малко бира и се хигиенизирахме, аз се озовах сам на червената сцена. Там имаше Clawfinger, след които и Drowning Pool. Не звучаха зле, макар че познах само по една песен и на двете банди. Не ме грабнаха, обаче.

След това Children of Bodom. Въобще не знам кой ме би да седя там, но беше голяма скука. Тежки китари, нечленоразделно грухтене… в крайна сметка, седях си на поляната с гръб към сцената и чоплих тревата, докато престанат да ми надуват главата. Може би трябваше да бъда на другата сцена, където имаше Less Than Jake, Flogging Molly и Isis. Но поне ще мога да дразня познатите с металяги с „А, кефиш ли се на Children of Bodom? Щото седях на една поляна с гръб към тях и чаках да престанат да ми надуват главата“.

След това дойдоха Within Temptation. Тази група от школата на Nightwish ми стана позната, когато една сутрин в седем без нещо преди няколко години хванах техен клип по MCM и той ме накефи. Бях слушал един техен албум, който донякъде ставаше. Та, като цяло концерта беше скука и то не само за мен, а мацката имаше твърде странно поведение на сцената. Познах само три песни, но все пак си имах причина да съм на там и тя беше последното парче – Ice Queen. Много яко беше, макар че микрофона ѝ някак точно на тая песен трябваше да сдаде багажа и да се простя с първите няколко стиха. Няма перфектно щастие, но все пак беше достатъчно близо.

Тръгнах към другата сцена, където хванах последните три песни на Mando Diao. Не знам какви са тия, но ме впечатли как бяха накарали всичко пред сцената да скача и да се кефи. Като се върнах в България и ги преслушах – не ме грабнаха, но на живо звучаха страхотно.

И понеже бях шавнал от червената сцена за да избягам от Slayer, дойде редът на другия хедлайнер – The Killers. Не ги бях слушал, но ми казаха, че пеели бритпоп. Това разбира се, почти нищо не значеше, но след като ги чух разбрах, че не могат да се определят по друг начин. И че съм хванал няколко техни парчета по радиа, т.е., не са ми съвсем непознати. Яко звучаха, убедиха ме да си ги добавя в плейлистата, но първо че им липсваше всякакъв контакт с публиката и второ, че направиха твърде кратък концерт. В крайна сметка, изслушахме ги, пък си тръгнахме.

На следващия ден, смазани и разбити, потеглихме обратно към Виена. Влачейки се, както би казал бившия ми даскал Жоро Гирата, като свински черва, се добрахме до гарата и после до една от местните забележителности – Белведере. След като погледах малко установих, че вече съм бил тук и реших да не се мотам по туристическите атракции, а да разгледам градът такъв, какъвто е в действителност. Отцепих се от групата и почнах да се мотая по паркчета, кафенета и дори Burger King (където беше по-гадно от McDonalds). Прекарах цял ден в мотане, по едно време се видях с Явор (Heth), който по някаква причина също беше във Виена и към полунощ бях обратно на гарата за да си вземем багажа и да потеглим към летището.

Там прекарахме от 1:00AM до полета ни в 6:40AM, като това време оползотворих в спане на пода и запознанство с накакъв математик от Los Angeles, който беше фен на xkcd, програмираше на Python и беше тръгнал да обикаля Европа. След това самолетчето, облаците, яката гледка, кацането в 9:00, такси, къпане и озоваване в офиса в 10:00 да се оправям с клиентите, които вече от час ме чакаха. Цял ден са занимавах с тях, та се прибрах към 23:30 и се тръшнах, само за да не се наспя и отново да стана рано, за да проведа още една серия от уморителни разговори. И точно като тя приключи, трябваше да бягам към ФМИ да помагам на Бачийски със защитите на проектите. Въобще, до четвъртък на обяд нямах никакво време дори да се наспя, а след като последния ми неотложен ангажимент – теста по Python – приключи, установих че съм с температура, главоболие и като цяло настинал. Но поне имах всякакви шансове да се наспя вкъщи.

Всъщност, никак не е чудно че ми се спеше безумно много, понеже лягахме към 2-3 и ставахме към 8, защото не можеше да се спи след това – в палатките беше абсолютна сауна. Но пък добих голяма доза фестивална култура и вече ще знам по-добре какво и как да приготвям, преди да отпрашвам на такива мероприятия. Като цяло може да излезе доста евтино, ако си резервирате билетите отрано, вземете подходящите припаси и не пиете бирата от пет евро. А май най-евтино и най-готино е в каравана.

Като цяло, много щастлив съм от преживяването и въобще не съжалявам за 200те евро билети и другите „пътни“ разходи. Мисля си, че това са най-добре похарчените ми пари последната година. В крайна сметка, за какво друго са ни парите, ако не можем от време на време да си позволим щастие и забава с тях, нали? Плюс това, реших че рок концертите/фестивалите ще станат основна цел на инвестициите ми, поне в близкото бъдеще. Догодина задължително ще отида пак на Nova Rock, ако групите струват и дори ще опитам да хвана някои други концерти и фестивали, които ме кефят. Ако Pearl Jam си помислят да стъпят отново в Европа след това турне, задължително ще ги посетя. А тази година най-вероятно ще опитам септември да отида да видя Tool и The Smashing Pumpkins (отново), когато ще са в Гърция/Турция/Сърбия. Ако сте фенове на тоя тип музика, горещо ви препоръчвам да направите същото – рок концертите са такова яко изживяване, че въобще не си струва да пестите от тях.