Такава беше днешната дата преди три години. Тогава се преместих в Стокхолм. Станах, събрах си багажа, разходих се из слънчева София и следобед хванах самолет към една по-студена държава. Не знаех езика. Не знаех дали отивам за година или се местя за неопределено дълго. Не знаех, че ще ме промени толкова.

Преди 2007 не съм мислел, че ще живея в чужбина. Играл съм си с идеята, но я отхвърлях. Исках да стоя в България и да опитам да направя възможно най-много от живота си. Нито усещах романтичност в емигрантския живот, нито ми се виждаше лош – бях взел друго решение. Ако ми бяхте казали, че ще живея в чужбина – особено в Швеция – щях да ви изгледам съмнително.

Но 2007 промени много. Годината беше… тежка. Станаха ред неща, които ме накараха да преосмисля мястото си в света. Всъщност, ред неща, които ме накараха да го загубя. Беше ми трудно да ставам сутрин, беше ми трудно да градя планове за бъдещето, беше ми трудно да се смея, беше ми трудно дори да се бръсна редовно. Нядявах се, че ако избягам от живота си в София – че ако ида на ново и непознато място – това ще се промени. Но уви, не се. Промениха се ред други неща.

Преместих се в Стокхолм на 17 септември 2007 и живях там до 4 април 2008, когато се прибрах в България. Имах смътно желание да се върна пак там, но не и план. Въпреки това го направих. На 4 октомври 2009. От тогава насам съм тук. Точно година и половина.

Причините втория път бяха подобни. Именно – ръцете ми. Беше ми писнало от лекари, които не казват нищо смислено. Беше ми писнало от несигурния ми, freelancer-ски живот. Квартирата ми ми бе омръзнала. Бях уплашен за бъдещето си, а никой от приятелите не разбираше. Бях в стрес. Исках да се махна от всичко, да не се притеснявам за наема и да живея спокойно. Повечето хора биха отишли на село за няколко месеца. Е, аз се преместих в чужбина. Отново.

Но между пораждащите причини и научените уроци няма връзка. А уроци научих.

Хората

За най-важния ще употребя безсмислена фраза: разширих си светогледа. Сблъсках се с ужасно различна култура от нашата. Не подозирах до каквата степен средата, в която си израстнал може да влияе на стила ти на общуване. Дори не подозирах, че съществува такова нещо като стил на общуване. Едно е да четеш в книги, а съвсем друго – да го изпиташ на гърба си. Хората се държаха различно. Много различно.

Колко? Учтивите и любезните ми изглеждаха дръпнати и лицемерни. Заяждащите, струваше ми се, се шегуваха. Когато някой намекваше, че няма да свърши нещо, си мислех, че ще го свърши. Когато някой казваше, че нещо не е важно, всъщност беше. Първоначално мислех, че проблемът е в мен. После видях достатъчно българи да правят същите грешки. Имаше нещо странно.

Нещо подобно се прояви и в работната атмосфера. Ред неща, които бяха проблем в България (като пари) се решаваха бързо и ефективно. Ред други неща, които не бяха проблем (като дали някой няма да се засегне) станаха проблемни. Въобще, всичко бе объркващо и за мен – необяснимо.

Между интуитивното ми разбиране за това как се държат хората и как се държаха наистина имаше пропаст. Научих много, опитвайки се я да смаля. Започнах да си задавам въпроси като „Защо се държат така?“, „Защо това има значение за тях, а за мен няма?“ и „Какво виждат в поведението ми в момента?“. Един приятел, швед, се зае да ми помага да търся отговорите. За няколко месеца успях да разбера много за разликата между българи и шведи.

Но по-важното – докато разбирах се научих да наблюдавам и анализрам хората. Да си задавам въпроси, да си съставям хипотези и дори да си правя безобидни експерименти за да ги проверя. Преди човешкото поведение бе пълна мистерия, но тогава започна малко по малко да става ясно. Обясних си отношения с хора в миналото, които преди не можех. Далеч съм от това да бъда добър психолог, но определено напипах основите. Започнах да виждам ред скрити неща.

И това не ми харесва.

Градът

Очаквах, че смяната на София със Стокхолм ще е сериозна работа. В крайна сметка, столицата ни е мръсна, задръстена, претъпката, с гаден транспорт и евтина. Шведската пък е чиста, спокойна, със страхотен градски транспорт, пълна с вода и твъдре скъпа. В София има денонощни магазини навсякъде. В Стокхолм, въпреки че живея централно, трябва да хвана автобус, ако искам да пазарувам след 8 (и задължително преди 11). В София едно такси излиза към 5-6 лева. В Стокхолм – 50-60 лева. В София пушенето в заведения е задължително (ако не активно, но пасивно). В Стокхолм можеш да пушиш само пред тях. Тук можеш да видиш хора от много по-разнообразни етноси, да чуеш четири различни езика докато отидеш на работа, вестниците в метрото са безплатни и алкохола се продава само в една верига магазини, които през седмицата затварят в 8, през събота – в 3, а през неделя въобще не работят. Но това не бе учудващото.

Учудващото бе, че тук хората са спокойни, мили и усмихнати. Правило ли ви е впечатление, колко намръщени, сърдити и избухливи са всички в София? Случвало ли ви се е продавачка да ви се скара, че няма дребни да ви върне? Таксиджия да ви се сопне, че сте променили дестинацията по средата на пътуването? Хората, от които си купувате нещо, да се държат така, всякаш ви правят услуга? Ако някой се блъсне във вас да ви изругае, вместо да се усмихне и да каже „извинете“?

Е, на мен тук не ми се случи. Тук общуването с непознати е приятно. Онзи ден сутринта бях кисел, но кратък разговор с продавача в супермаркета, ме накара да се усмихна. Таскиметровите шофьори са спокойни и разговорите с тях – интересни. Ако се блъсна в някого без да искам, той бърза да ми се извини и усмихне първи.

Когато се върнах през 2008, разликата ме удари. Осъзнах, че в София съм по-стресиран защото всички наоколо са стресирани. И си направих експеримент – започнах да съм ужасно любезен и вежлив с непознатите. Усмихвам се, дори когато ми се мръщят, любезен съм, дори когато са груби и дори купувам кафе на таксиджиите, когато ги карам да спрат, за да си купя аз.

Резултатите – става като в стокхолмския супермаркет, но наобратно. Вместо хората да ме заразяват със сърдитостта си, аз ги заразявам с добро настроение (което, ще признаете ако ме познавате, е нетипично за мен). На другите им по-добре. На мен, впрочем, също.

Всичко останало

Научих ред други неща.

Научих се да бъда интроверт. Тук ми харесва да размишлявам над себе си, да чета, да работя над уменията си и да се усамотявам. Честите излизания и срещи с хора ме уморяват. Странно е, понеже в София е наобратно.

Научих, че българите в чужбина не са много по-различни от българите в България. Някои мразят родината и се отричат от нея. Други мразят чужбината и си мечтаят как ще се върнат. Има ги и по-разумните.

Научих, че светът е голямо място. Има много неща, които могат да се направят и хора, които могат да се видят. А времето не стига дори за малка част от тях. Приоритетите са важни.

Научих, че хората не са по-добри или по-лоши, а просто различни. Всеки си има своите дракони, своите проблеми и своето уникално виждане за околните. Проблемите идват, когато не успеете да се разберете.

Научих, че малцина имат идея за какво са на този свят. Повечето се лутат безцелно и се опитват да живеят, подражавйки на други, които подражават на други, които подражават на други… Малко знаят какво искат, а още по-малко работят да го постигнат.

И най-вече, научих че както преди три години, си нямам никаква идея за бъдещето. Сефте.

– Ти си твърде голям перфекционист. Винаги искаш да правиш нещата по академично коректния начин. Искаш да е перфектно. Не разбираш, че в бизнеса това не важи. Човек не трябва да се стреми към най-якия код въобще. Перфектното е враг на доброто. Няма нужда да е написано правилно — важното е да работи.

Не мога да преброя колко пъти съм чувал горното. Събеседниците ми рядко са били прави. Лошото е, че това е напълно валиден аргумент. Но аз съм много далеч от академично коректен. Въпреки това, вярвам че нещата трябва да станат по правилния начин. Или по един от правилните начини. Иначе няма да станат. Все пак, това е дефиницията на „правилен“.

Но ако съм оставил у вас впечатлението, че съм фанатик на тема чист код/добри практики, нека се опитам да си изчистя името.

Уроци от agile

На помня коя беше книжката. Жалко, понеже имаше още добри съвети. Този гласеше:

В един проект може да разглеждаме четири компонента:

• Maintability — възможността да правим промени и да откриваме грешки в проекта за по-малко време. Инцидентно ни дава възможност нови програмисти да стават ефективни за по-малко време. Свързано е с добри практики при писането на кода, добър дизайн, повече автоматизирани тестове и документация, където е нужно.
• Scope — колко цялостно решава проблема на клиента. Ако приемем, че feature-ите са фиксирани, да намаляваш scope-а значи да ги опростяваш, така че да продължава да ги има, но да покриват по-малко нужди. Да разширяваш scope-а значи да ги обогатяваш, така че да покриват повече нужди. Може да се мисли за това и като брой feature-и.
• Време — колко календарно време ще отнеме проекта. Дали ще е готов утре или следващия месец.
• Бюджет — колко струва.

Урокът беше следния: ако не покривате целта си в един от компонентите, може да го направите като инвестирате в някой от останалите три. Например:

• Може да намалите feature-и (scope) за да спестите пари (бюджет)
• Може да наемете още програмисти (бюджет) за да покриете сроковете (време)
• Лошия код се пише по-бързо, но по-трудно се поддържа. Жертвате maintability за време
• Може да ограничите изискванията (scope) с цел дизайна на приложението да остане прост (maintability)
• Ако фиксирате времето (release след месец) и програмистите ви казват „няма да стане“, знате че трябва или да жертвате поддръжката, или да намалите feature-ите или да наемете още хора

Един сходен подход твърдеше, че можеш да фиксираш едното и трябва да приемеш другите за плаващи.

„Правилно“ значи да изберете конфигурация, удовлетворяваща нуждите на клиента. Да не правите повече, отколкото трябва. Да не харчите пари, които нямате. Да не се престаравате с поддръжката, ако приложението няма да живее дълго. Да инвестирате в нея иначе.

Очевидно има повече от една конфигурация. Има по-правилни и по-грешни подходи. Има близки подходи. Има тотално неподходящи подходи.

Но разбирането ми за „правилно“ не е свързано с добрите практики, а с прилагането им прагматично. „Академичното“ няма нищо общо.

Загубени в превода

Човекът, който ме нарича „твърде голям перфекционист“ — антагонистът в тази история — е програмист. Той е интелигентен. Разбира. Уверен е. Правил е работещ софтуер. Шефовете имат високо мнение за него. Открил е, че най-важното е софтуера да работи както клиента иска, а не колко добре е написан.

И отнякъде е чул, че „перфектното е враг на доброто“. Прочел е цяла библиотека за предприемачество, мениджмент или създаване на бизнес, но нито една за най-важното — ръководенето на софтуерен проект. Знае кой е Гай Кавазаки, но не знае кой е Фредерик Брукс.

Героят ми не е конкретен индивид. Той е сборен образ. Клас от хора. И когато някоя инстанция на този клас ми каже, че съм „твърде голям перфекционист“ се ядосвам.

Перфектното е враг на доброто

Това е напълно валиден аргумент.

Също така, това е последният урок във всяка методология. Разбираш как да се изправиш срещу хаоса на софтуерното разработване и да внесеш ред. Става с принципи и дисциплина. Разбираш защо тестовете пестят пари и време. Защо чистият дизайн прави проекта много по-евтин за поддръжка. Защо не трябва да оставяш счупени прозорци. Защо практиките трябва да се прилагат „по книга“.

Чак когато разбереш всичко това, научаваш че перфектното е враг на доброто. Че добрите практики трябва да се прилагат прагматично, не канонично. Че тестовете, рефакторингът и БД дизайнът се ползват докато нещата станат достатъчно добри. Но не отвъд това. Че не ти трябва шеста нормална форма, 100% покритие на тестове или пети рефакторинг на този компонент. Посланието е „ползвай всички тези принципи, но не изпадай в крайности“.

Моят герой не го разбира така.

Something for nothing

Моят герой не е извървял пътя — някой му е преразказал заключението. Не разбира контекста на поговорката. Не би направил разлика между добро, перфектно и архитектурна астронавтика — просто няма нужните познания. Но е разбрал малка част — „ОК е да се движим срещу добрите практики“. Не знае кога е ОК, не знае защо е ОК. Знае само че е.

И разбира „ползвайте добрите практики щедро, но в граници“ като „не ползвайте добри практики, освен в краен случай“. Но за него крайният случай е ежедневие — отдавна се е превърнал в норма. И те си остават само по книжките, които лицемерно стоят в библиотеката близо до бюрото му.

Има подходяща дума за такива хора: аматьори.

Изводи

До такава степен съм се наплашил от тях, че се опитвам да избягвам думата „правилно“ във всякакви разговори. Когато Веселин каже „да програмираш правилно“ ми идва отвътре да започна да обяснявам, че не е важно това — важно е да работи. Понякога дори го казвам. После се усещам, че говоря глупости, в които дори не вярвам. Докъде водят опитите за толерантност.

Така че първият ми извод е: аматьорщината може да бъде заразна.

Вторият е: трябва да се науча да се справям с такива хора. Да им обясня какъв е смисълът на добрите практики, да ги убедя да прочетат някоя друга книжка. Да им покажа, че смисълът на поговорката им е друг.

А в крайна сметка, ако са твърде упорити, да не се занимавам с тях. Живота е твърде къс да си губиш времето с глупости. Пък и не ми е цел да отварям очите на хората — предпочитам да се възприемам като ученик, не като учител.

Завръзката започна преди около две години. Работех работата, на която съм се чувствал най-добре. И работата, в която изкарвах най-малко пари. Повечето ми колеги не ги биваше и отношенията ми с шефа бяха… особени. Въпреки че имаше и добри, аз се държах като пълен гъз. Имах най-добрите възможни намерения и най-лошото възможно изпълнение. Имам един характерен начин, по който всички опити да направя някому добро пропадат с гръм и трясък. Годините преди това бяха the time of my life. Научих страшно много, работех с огромен кеф и мотивация. Бях доста продуктивен. Прекарвах уикендите в офиса — не защото някой ме караше, а защото беше твърде интересно и не можех да се сдържа. Ръководех екип. Общувах с клиенти. Правех архитектура. Ползвахме extreme programming. Кодът ни беше железен. Бях на върха си — знаех по-малко от сега, но струвах повече.

Но имаше нужда от промяна. Две неприятни събития в личния ми живот дойдоха твърде много. Вкараха ме в депресия, демотивираха ме. Промениха ме. А във фирмата се бяха насъбрали твърде много неща. Имаше нужда от промяна.

Решението за тази промяна дойде на УебТеха през 2007. Беше приключил и пътувах към Каварна, когато взех решение — ще намеря друга работа. Не знаех нито къде, нито какво. Щях да ползвам месеца предизвестие да разбера.

В крайна сметка, заминах да работя и живея в Швеция. Не очаквах тази възможност. Казах „чао“ на приятелите си, стегнах куфара, взех три книги, малко дрехи и започнах нов живот.

Не познавах българи. Не знаех шведски. Нямах спестявания. Имаше един човек, с когото имах приятелски отношения. Той работеше в друга фирма. Беше най-голямото предизвикателство в живота ми. Както и това, с което се справих най-блестящо.

Там разбрах как светът работи. Разбрах какво движи хората. Живота в друга страна е труден за описване. Човек научава много. Израства. Жалко, че повечето уроци ми изчезнаха от главата няколко месеца, след като се върнах в България.

Фирмата беше съвсем различна. Бяхме 4 програмиста и 40 sales човека. Последните бяха едни от най-добрите в Стокхолм.  Докарваха много пари. Бяха от класа. Ежедневно виждах как манипулират хора, по начин който смятах за невъзможен. Научих бая.

Програмистите бяха интересни. Единият се занимаваше повече с ръгби и дизайн, отколкото с програмиране. Беше добър професионалист, макар и неуверен. Вторият бе абсолютен идиот — част от решението ми да се върна в България. Малко, жалко човече. Благодарен съм му за урока. Последният няма значение за този разказ.

Бяхме част от голяма корпорация с флегматична и консервативна култура. Средата, в която можех да свършвам седмичната работа за ден. Но бях професионален и не се скатавах. Все пак имах достатъчно време да усъвършенствам уменията си и да науча нови неща. Работата не беше предизвикателна. Въпреки това, тогава имах най-добрите идеи.

Животът беше много добър. За първи път бях заобиколен предимно от хора, с които се разбирах. Имах страхотен приятелски кръг. Живях интровертно, но добре.

После реших да се върна. Имаше две причини. Идиотът се беше наплаши, че никой не го харесва и реши да напусне. Мениджърът реши проблема класно — направи го lead. Класика. А в София се отвори възможност — двама приятели с фирма търсеха трети. Офертата им беше скромна, но това беше без значение — предпочитах да работя с добри програмисти и да заработвам собствения залък, пред многото пари.

До ден днешен се чудя дали това бе правилното решение. Денят, в който се върнах София бе денят, в който онзи колега обяви че напуска. Сега фирмата има много добър екип. Имах добри приятели и живеех добре. Пък и Стокхолм е много по-хубаво място от София.

България беше шок. Имах нужда от месец да се адаптирам. След което — да се депресирам. Не ми се обяснява защо, но първите месеци не бях на себе си. Дори да не го показвах, се чуствах ужасно. Но после свикнах — човек се адаптира към всичко.

Имаше и още една причина да се върна — курсовете във ФМИ. И до ден днешен не знам защо ги започнах. Но имам много ясна идея защо продължавам. И въпреки, че напоследък ми донасят само негативни емоции, ще продължавам да се занимавам докато мога. Стига ми да видя, че сме вдъхновили поне един човек да бъде по-добър. Но за това ще разказвам по-натам.

Работата с двамата приятели не вървеше. На ден първи забелязах, че всичко ще се сгромоляса, но не исках да си го призная. Отношенията им бяха натегнати. Работеха в различни стаи. Единият не искаше да сподели нищо и да работи с нас. Другият всячески се опитваше да оправи ситуацията, удряйки на камък. Това и шока от завръщатено — дойде ми отгоре. Не знаех как да реагирам. Бях пасивен. Не разбирах какво се случва и ме беше страх да опитам да разбера. Вършех лоша работа. Не схващах изискванията на клиентите. Почти не говорих с тях. Не знаех какво точно правя. Мотахме се из офиса с празни погледи и без цел.

Личеше си накъде върви — скарахме се и прекратихме работа. Не се получи. Стресът идваше отгоре. Единият взе голямо житейско решение, което май бе правилно. Другият постъпи… лошо. Не ми се навлиза в детайли, защото нито са приятни, нито има смисъл. Ако бях действал другояче, вероятно щеше да стане по-добре. Вместо това се скарах с хора, с които исках да работя. Човек се учи от грешките си.

Така реших да си дам няколко месеца почивка. Бях изкарал достатъчно пари — можех да си позволя. Консултирах от време на време, но преследвах предимно други интереси. Позанимавах се повечко с музика. Опитах се да се науча на саксофон. Нямах голямо развитие, но беше забавно. Прочетох няколко книги. Попътувах. Прекарах десетина дни в Стокхолм, консултирайки.

След това реших да намеря друга работа. Така и направих. Щях да се занимавам с Rails. Един от хората с които щях да работя бе супер добър. Проекта изглеждаше супер интересен. Мислех, че ще е забавно и продуктивно. Не знаех колко греша.

Може би това е работата, от която трябва да си взема най-много изводи. Кодът беше ужасен. Не просто имаше счупени прозорци — липсваха стени. Културата беше каубойска. Нямаше итерации, планове или дори ясно формулирани цели. Най-организираното нещо беше ticket-oriented development-а. Изпитвах физическа болка от повечето работа — правех кръпка върху кръпка и губех повечето време в глупости. Кодът ми не правеше нещата по-добри — влошаваше ги. На никой не му правеше впечатление — по-важно беше да ship-нем.

Ако имах малко повече смелост, трябваше да си тръгна след първата седмица. Но реших да го давам на инат. След първия месец бях ужасно депресиран. Занаята, който толкова много обичам вече не ми донасяше удоволствие. Правех всичко с нежелание и без мотивация. Все още се изненадвам колко упорит съм бил.

Не можех да си обясня как тези хора можеха едновременно да ползват Rails и да правят такива ужасии. Ума ми не го побираше. Това далеч не беше най-лошият код, с който съм се борил. Но хората, които го бяха произвели въобще не бяха идиоти. Имаха опит и бяха добри с други технологии. Бяха професионални. Но не знаеха Rails. И не искаха и да го научат. Нямаха идея какво е technical debt. Не ме притеснява гледката как глупак прави глупости — това е съвсем естествено — няма защо да ме ядосва. Но когато интелигентни хора произвеждат код с такова качество… умът ми не го побира. Беше сюреалистично.

Бях депресиран. Постоянно. Казвах си, че кодът не е толкова важен. Че трябва да се държа професионално. Че малко по малко нещата ще се оправят. Че като завършим тази версия, ще пооправим бозите. Че при всяка възможност ще подобрявам качеството на продукта. Бях единствения, на който това дори му хрумваше. Но само си хвърлях прах в очите. Вървях срещу един от принципите си и срещу един от уроците, които научих още преди да намеря първата си работа.

Тогава и започнаха да се появяват проблемите ми с ръцете. Просто една вечер и китките ми започнаха да ме болят. Дори докато пиша това, едната продължава. Винаги съм си пазил ръцете. Това ме хвана неподготвен. Първоначално си мислех, че ще отшуми. Но продължи дни. После седмици. После месеци.

Винаги съм знаел, че каквото и да става, ще мога да изкарвам прехраната си с програмиране. Достатъчно добър за да не се притеснявам за намиране на работа. Но мисълта, че ръцете ми няма да ми позволят, ме плашеше. По два различни, ужасяващи начина. Не знаех дали ще мога да си изкарвам прехраната и покрива. И още по-лошо, не знаех дали ще мога да правя това, което най-много обичам да правя.

Лекарите с нищо не помогнаха. Видях пет-шест такива. Всеки имаше различни идеи за заболяването, сериозноста и начина на лечение. Една дама дори ми каза „Не знам какво ти е, но може да ти направим операция“. Хирурзи. Пробвах много неща и почти нищо не помогна. Не мога да опиша колко е ужасно да чакаш и да си чудиш — дали живота ще се развие така, като си го запланувал или ще търсиш нова професия? За щастие, сега съм по-добре. За нещастие, не съм сигурен дали се подобрявам или стоя на едно място.

Депресията от работата плюс депресията от ръцете не бяха фън заедно. Няколко тежки месеца. Накрая приключих с тази работа и се отдадох почивка. Този път по здравни причини.

В почивката имаше конструктивни неща. Една много хубава конференция във Велико Търново. sofia.rb. Запознах се с няколко готини човека. Ръцете ми започнаха да се пооправят, макар че още не се чувствам комфортно работейки. Опитвам се да freelance-вам, но да не хващам работа на пълен работен ден. Освен ако не съм уверен, че ще ми хареса. Но да не изпреварвам събитията.

Това бяха последните две години от много високо. В следващите няколко поста ще навляза в детайли. Ще разкажа за курсовете, за работата, за хората, направили впечатление. За грешките, които допуснах. И надявам се, изводите до които достигнах.

Изводи

Много пъти бях пасивен. Чаках събитията да се развият, вместо да поема инициативата. „Хвърлих се на съдбата“, вместо да си я кова сам.

Минаха много събития, от които не извадих извод. Трябва да се анализират поотделно.

Станаха твърде много неща, от които не си взех бележка. Направих твърде много грешки. Ще направя подробен разбор на събитията от последните две години. Реших да го направя в блога си — публично, почти ексхибиционистично. Имам нужда от урок по скромност. А и няма смисъл да пазя изводите за себе си.

Няма да ви занимавам с лични неща — не мисля, че живота ми ви е особено интересен. Ще ви разкажа за професионалната част на нещата. За програмистите, с които се запознах. За начините на мислене, с които се сблъсках. За това как моите представи за професията се сблъскаха с чуждите. За цялата глупост, срещу която се изправих. За всичките грешки, които допуснах от страх, мързел или некомпетентност.

За много от тези неща варирам от недоволен до отвратен. Имам бая истории за провал и човешки недостатъци. Още от сега искам да кажа, че смятам себе си за виновника във всичко. Не подходих правилно, не прецених ситуацията правилно и не следвах принципите си.

Но ще разказвам за хора и фирми. Последното което искам, е някой да мисли, че те са лоши, защото аз така съм казал на блога си. Въпреки че на четири очи ще защитавам думите си ожесточено, намирам за проява на лош вкус да го правя публично. Пък и е крайно неетично. Съответно, няма да назовавем истински имена. Дори леко ще променя детайлите, така че да ви е трудно се сетите за кого става въпрос. Дори и това да сте вие.

Имам нужда да формулирам всички насъбрали се неща. Искам и да го направя открито — мога добре сам да лъжа себе си, но ми е трудно пред други хора. Вярвам, че от това ще излезе нещо добро. Ако се разпознаете и думите ми ви се струват обидни — съжалявам. Ако искате да говорим за това, знаете как да ме намерите.

Но честно казано, не вярвам някой от героите на историите ми да ги прочете. От това извинение едва ли ще има смисъл.

Нещо като цикъл от разкази

Следващите няколко седмици ще блогвам предимно за това. Ще опитам пиша често. Анализирането на две години от живота ми е времеемка за мен задача — имам нужда да мина на такава вълна. Мислете за това като отчасти споделяне на опит, отчасти изповед. Създал съм и категория, ако има значение.

Историите, които ще разказвам няма да имат някакъв смислен ред. Няма да се подредени нито хронологично, нито тематично. Единствената последователност, на която ще отговарят, е реда в който съм се сетил за тях. Убеден съм, че ще има доста изводи. Убеден съм, че много от изводите накрая е си противоречат с такива в началото. Все пак се надявам от това да има полза — както за мен, така и за вас.

И наистина, ако смятате, че ще кажа нещо лошо за вас, най-добре махнете блога от четеца си. Макар, че едва ли на някой от нас двамата му пука за отношенията ни, няма смисъл да се дразните излишно.