Поглед назад I: 07-09 от птичи поглед

Това е част от серия постове. Ако се чудите откъде е дошло, може да разберете тук.

Завръзката започна преди около две години. Работех работата, на която съм се чувствал най-добре. И работата, в която изкарвах най-малко пари. Повечето ми колеги не ги биваше и отношенията ми с шефа бяха… особени. Въпреки че имаше и добри, аз се държах като пълен гъз. Имах най-добрите възможни намерения и най-лошото възможно изпълнение. Имам един характерен начин, по който всички опити да направя някому добро пропадат с гръм и трясък. Годините преди това бяха the time of my life. Научих страшно много, работех с огромен кеф и мотивация. Бях доста продуктивен. Прекарвах уикендите в офиса – не защото някой ме караше, а защото беше твърде интересно и не можех да се сдържа. Ръководех екип. Общувах с клиенти. Правех архитектура. Ползвахме extreme programming. Кодът ни беше железен. Бях на върха си – знаех по-малко от сега, но струвах повече.

Но имаше нужда от промяна. Две неприятни събития в личния ми живот дойдоха твърде много. Вкараха ме в депресия, демотивираха ме. Промениха ме. А във фирмата се бяха насъбрали твърде много неща. Имаше нужда от промяна.

Решението за тази промяна дойде на УебТеха през 2007. Беше приключил и пътувах към Каварна, когато взех решение – ще намеря друга работа. Не знаех нито къде, нито какво. Щях да ползвам месеца предизвестие да разбера.

В крайна сметка, заминах да работя и живея в Швеция. Не очаквах тази възможност. Казах „чао“ на приятелите си, стегнах куфара, взех три книги, малко дрехи и започнах нов живот.

Не познавах българи. Не знаех шведски. Нямах спестявания. Имаше един човек, с когото имах приятелски отношения. Той работеше в друга фирма. Беше най-голямото предизвикателство в живота ми. Както и това, с което се справих най-блестящо.

Там разбрах как светът работи. Разбрах какво движи хората. Живота в друга страна е труден за описване. Човек научава много. Израства. Жалко, че повечето уроци ми изчезнаха от главата няколко месеца, след като се върнах в България.

Фирмата беше съвсем различна. Бяхме 4 програмиста и 40 sales човека. Последните бяха едни от най-добрите в Стокхолм.  Докарваха много пари. Бяха от класа. Ежедневно виждах как манипулират хора, по начин който смятах за невъзможен. Научих бая.

Програмистите бяха интересни. Единият се занимаваше повече с ръгби и дизайн, отколкото с програмиране. Беше добър професионалист, макар и неуверен. Вторият бе абсолютен идиот – част от решението ми да се върна в България. Малко, жалко човече. Благодарен съм му за урока. Последният няма значение за този разказ.

Бяхме част от голяма корпорация с флегматична и консервативна култура. Средата, в която можех да свършвам седмичната работа за ден. Но бях професионален и не се скатавах. Все пак имах достатъчно време да усъвършенствам уменията си и да науча нови неща. Работата не беше предизвикателна. Въпреки това, тогава имах най-добрите идеи.

Животът беше много добър. За първи път бях заобиколен предимно от хора, с които се разбирах. Имах страхотен приятелски кръг. Живях интровертно, но добре.

После реших да се върна. Имаше две причини. Идиотът се беше наплаши, че никой не го харесва и реши да напусне. Мениджърът реши проблема класно – направи го lead. Класика. А в София се отвори възможност – двама приятели с фирма търсеха трети. Офертата им беше скромна, но това беше без значение – предпочитах да работя с добри програмисти и да заработвам собствения залък, пред многото пари.

До ден днешен се чудя дали това бе правилното решение. Денят, в който се върнах София бе денят, в който онзи колега обяви че напуска. Сега фирмата има много добър екип. Имах добри приятели и живеех добре. Пък и Стокхолм е много по-хубаво място от София.

България беше шок. Имах нужда от месец да се адаптирам. След което – да се депресирам. Не ми се обяснява защо, но първите месеци не бях на себе си. Дори да не го показвах, се чуствах ужасно. Но после свикнах – човек се адаптира към всичко.

Имаше и още една причина да се върна – курсовете във ФМИ. И до ден днешен не знам защо ги започнах. Но имам много ясна идея защо продължавам. И въпреки, че напоследък ми донасят само негативни емоции, ще продължавам да се занимавам докато мога. Стига ми да видя, че сме вдъхновили поне един човек да бъде по-добър. Но за това ще разказвам по-натам.

Работата с двамата приятели не вървеше. На ден първи забелязах, че всичко ще се сгромоляса, но не исках да си го призная. Отношенията им бяха натегнати. Работеха в различни стаи. Единият не искаше да сподели нищо и да работи с нас. Другият всячески се опитваше да оправи ситуацията, удряйки на камък. Това и шока от завръщатено – дойде ми отгоре. Не знаех как да реагирам. Бях пасивен. Не разбирах какво се случва и ме беше страх да опитам да разбера. Вършех лоша работа. Не схващах изискванията на клиентите. Почти не говорих с тях. Не знаех какво точно правя. Мотахме се из офиса с празни погледи и без цел.

Личеше си накъде върви – скарахме се и прекратихме работа. Не се получи. Стресът идваше отгоре. Единият взе голямо житейско решение, което май бе правилно. Другият постъпи… лошо. Не ми се навлиза в детайли, защото нито са приятни, нито има смисъл. Ако бях действал другояче, вероятно щеше да стане по-добре. Вместо това се скарах с хора, с които исках да работя. Човек се учи от грешките си.

Така реших да си дам няколко месеца почивка. Бях изкарал достатъчно пари – можех да си позволя. Консултирах от време на време, но преследвах предимно други интереси. Позанимавах се повечко с музика. Опитах се да се науча на саксофон. Нямах голямо развитие, но беше забавно. Прочетох няколко книги. Попътувах. Прекарах десетина дни в Стокхолм, консултирайки.

След това реших да намеря друга работа. Така и направих. Щях да се занимавам с Rails. Един от хората с които щях да работя бе супер добър. Проекта изглеждаше супер интересен. Мислех, че ще е забавно и продуктивно. Не знаех колко греша.

Може би това е работата, от която трябва да си взема най-много изводи. Кодът беше ужасен. Не просто имаше счупени прозорци – липсваха стени. Културата беше каубойска. Нямаше итерации, планове или дори ясно формулирани цели. Най-организираното нещо беше ticket-oriented development-а. Изпитвах физическа болка от повечето работа – правех кръпка върху кръпка и губех повечето време в глупости. Кодът ми не правеше нещата по-добри – влошаваше ги. На никой не му правеше впечатление – по-важно беше да ship-нем.

Ако имах малко повече смелост, трябваше да си тръгна след първата седмица. Но реших да го давам на инат. След първия месец бях ужасно депресиран. Занаята, който толкова много обичам вече не ми донасяше удоволствие. Правех всичко с нежелание и без мотивация. Все още се изненадвам колко упорит съм бил.

Не можех да си обясня как тези хора можеха едновременно да ползват Rails и да правят такива ужасии. Ума ми не го побираше. Това далеч не беше най-лошият код, с който съм се борил. Но хората, които го бяха произвели въобще не бяха идиоти. Имаха опит и бяха добри с други технологии. Бяха професионални. Но не знаеха Rails. И не искаха и да го научат. Нямаха идея какво е technical debt. Не ме притеснява гледката как глупак прави глупости – това е съвсем естествено – няма защо да ме ядосва. Но когато интелигентни хора произвеждат код с такова качество… умът ми не го побира. Беше сюреалистично.

Бях депресиран. Постоянно. Казвах си, че кодът не е толкова важен. Че трябва да се държа професионално. Че малко по малко нещата ще се оправят. Че като завършим тази версия, ще пооправим бозите. Че при всяка възможност ще подобрявам качеството на продукта. Бях единствения, на който това дори му хрумваше. Но само си хвърлях прах в очите. Вървях срещу един от принципите си и срещу един от уроците, които научих още преди да намеря първата си работа.

Тогава и започнаха да се появяват проблемите ми с ръцете. Просто една вечер и китките ми започнаха да ме болят. Дори докато пиша това, едната продължава. Винаги съм си пазил ръцете. Това ме хвана неподготвен. Първоначално си мислех, че ще отшуми. Но продължи дни. После седмици. После месеци.

Винаги съм знаел, че каквото и да става, ще мога да изкарвам прехраната си с програмиране. Достатъчно добър за да не се притеснявам за намиране на работа. Но мисълта, че ръцете ми няма да ми позволят, ме плашеше. По два различни, ужасяващи начина. Не знаех дали ще мога да си изкарвам прехраната и покрива. И още по-лошо, не знаех дали ще мога да правя това, което най-много обичам да правя.

Лекарите с нищо не помогнаха. Видях пет-шест такива. Всеки имаше различни идеи за заболяването, сериозноста и начина на лечение. Една дама дори ми каза „Не знам какво ти е, но може да ти направим операция“. Хирурзи. Пробвах много неща и почти нищо не помогна. Не мога да опиша колко е ужасно да чакаш и да си чудиш – дали живота ще се развие така, като си го запланувал или ще търсиш нова професия? За щастие, сега съм по-добре. За нещастие, не съм сигурен дали се подобрявам или стоя на едно място.

Депресията от работата плюс депресията от ръцете не бяха фън заедно. Няколко тежки месеца. Накрая приключих с тази работа и се отдадох почивка. Този път по здравни причини.

В почивката имаше конструктивни неща. Една много хубава конференция във Велико Търново. sofia.rb. Запознах се с няколко готини човека. Ръцете ми започнаха да се пооправят, макар че още не се чувствам комфортно работейки. Опитвам се да freelance-вам, но да не хващам работа на пълен работен ден. Освен ако не съм уверен, че ще ми хареса. Но да не изпреварвам събитията.

Това бяха последните две години от много високо. В следващите няколко поста ще навляза в детайли. Ще разкажа за курсовете, за работата, за хората, направили впечатление. За грешките, които допуснах. И надявам се, изводите до които достигнах.

Изводи

Много пъти бях пасивен. Чаках събитията да се развият, вместо да поема инициативата. „Хвърлих се на съдбата“, вместо да си я кова сам.

Минаха много събития, от които не извадих извод. Трябва да се анализират поотделно.

5 thoughts on “Поглед назад I: 07-09 от птичи поглед

  1. Интересна тема повдигаш тук, относно очакванията, че щом платформата е релса, нещата ще вървят.

    Изборът на релси понякога е добър признак, а понякога лош. Самата платформа няма автоматично да те направи по-добър, нито пък ще те „форсира“ в добрите практики (говоря и от личен опит, от година тормозя ТДД похвата, и пак съм далеч от желаното).

    Понякога дори се получава обратния, „лош“ ефект – хората очакват че релсите автоматично ще направят процеса agile, сякаш това не зависи от тях самите. И си го карат „ургулишката“, без да търсят развитието на фундаментално ниво.

    Може би и за това на railsconf 09 имаше доста теми посветени на борбата с legacy, а technical debt беше често чувано. Щото вече такива проекти не са рядкост, макар че платформата е млада.

    (увеличи малко големината на тая textarea, че зор така 🙁 )

  2. Много смело решение си взел да разкриеш душата си публично и да разкажеш в подробности живота и работата си в последните години. Много ми е интересно. Надявам се, че ще има и още публикации. Бих се радвал да се срещнем и да си поговорим за „живота, вселената и всичко останало“ 🙂 Между другото, и аз страдам от болки в ръцете и това е ужасно притеснително. Мисълта, че няма да мога да ги използвам в работата си ме хвърля в тих ужас. Но после си казвам, че каквото и да стане ще намеря начин да се справя с него. На първо време си направи почивка от клавиатурата и мишката, за да си отпочинат и ги натоварвай минимално. Надявам се, че организмът може да се възстанови донякъде и сам, ако не го претоварваме.

  3. „Правдивите думи не са красиви. Красивите думи не са правдиви. Добрият не е красноречив. Красноречивият не е добър. Знаещият не е всезнаещ. Всезнаещият не е знаещ. Мъдрецът не се запасява, но колкото повече прави за другите толкова повече забогатява. Колкото повече дава на другите толкова повече има. . . Действувай,но не отнемай.“ „ДАО ДЪ ДЗИН“-Лао Дзъ

  4. На твое място не бих се притеснявал – презентацията ти в Търново беше добра, дори по американските стандарти. На повечето хора на конференцията им личеше, че разбират за какво говорят, но представянето беше някяк … вяло. На твоята презентацият истински се забавлявах, беше много добра 🙂 Нормално е да те болят китките (си мисля) ако цъкаш по клавишите по цял ден. Но програмирането не е само това. Става дума основно за мислене и отношение. А ти го имаш (не те познавам, но така изглежда ;))

  5. Уау… Впечаляващ пост… Стефане, ти не си ли ’86?! Кога си имал време за толкова опит? Ще поспамя малко, надявам се да ми простиш 🙂

    > В крайна сметка, заминах да работя и живея в Швеция… Не познавах българи. Не знаех шведски. Нямах спестявания. За това се иска много ентусиазъм и съмоувереност. Адмирации, че си ги имал. Само не знам защо се съмняваш в решението си да се върнеш. Колкото повече оставаш някъде, толкова по-трудно би било да се върнеш тук. Имам познати, които заминаха в Скандинавски държави; разказвали са ми и за доста други. Можеш да си щастлив навсякъде за няколко години, но при всичките ми познати, които заминаха за Скандинавски държави; границата е около 3. Знам ли, милата родина е забавно място… В момента и аз се чудя за “след ФМИ” – тук или навън? Дилеми…

    > Пък и Стокхолм е много по-хубаво място от София. Дай пример за град, който не е 🙂 Сериозно, познавам дори местни хора, които искат да се изселят в Бургас. Аз също искам да се върна. Там леекият проблем е, че няма свестни фирми. Планирам да хипнотизирам Мило и да направи нещо по въпроса 🙂 Мечти 🙂

    > курсовете във ФМИ… Стига ми да видя, че сме вдъхновили поне един човек да бъде по-добър. В това едва ли можеш да се съмняваш. Има дори хора, които заради вашите курсове не са си тръгнали от ФМИ 🙂 А и фенклубът от първите редове е доста показателен. Хм, споменаваш негативни емоции… Толкова ли сме ужасни? :Р

    > …започнаха да се появяват проблемите ми с ръцете… 🙁 Не знам дали си чувал за Норбеков. Аз прочетох една негова книга и се отказах от идеята за очила. До днес не ми се е наложило да сложа. Той предлага някакви алтернативни лечения на базата… на самовнушението. Звучи шантаво, но смятам, че си струва да хвърлиш поглед. Мога да ти дам книгата за очилата. В нея има достатъчно, за да добиеш представа.

    > …но не исках да си го призная… Интуицията е нещо уникално. Преди години следвах моята безусловно и вървях само напред. В един момент реших да действам рационално и от това не постигнах нищо. Тази вечер се шокирах три пъти. И трите бяха защото интуицията ми беше подсказала нещо безумно и се оказа вярно. За мен изводът е ясен… Човек трябва да бъде себе си. Точно тогава стават красивите неща 🙂

    В този ред на мисли, вярвам, че няма никакъв смисъл да се обвиняваш за неща, които не са станали преди. Това само може да те дърпа назад и да ти хаби от енергията. It just wasn’t meant to be. Поне тогава. Аз съм привърженичка на поп-идеологията – Най-Доброто Предстои 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *