Disclaimer: По принцип нямам голямо желание да ви заливам с разни мой си работи, но след тежкия ден имам нуждата да драсна няколко реда. Ако не ви се четат тегобите ми по чужбина, моля игнорирайте този пост 😀

Днес пристигнах в Стоклохм. На „business trip“ съм, с цел интеграцията на един search engine. Беше бая убийствен ден и дори не знам откъде да започна, затова ще го давам хронологично. Излюпих се едвам виждащ в 5:40 AM, стегнах си багажа, целунах сладката девойка до мен за довиждане и слязох да си взема таксито. Три минути по-късно се усетих, че съм си забравил плейъра. Сливи ли имах в устата, та не му казах да се върне да го взема и аз не знам, ама деня явно започваше лошо. Подраних, изчаках да дойде шефа и се качихме се на голямата бяла птица (след като му изхвърлиха дездоранта, тия гадове от митницата). Полета беше приятен и тоя път главата не ми се пръсна от болка. Уви, не бях до прозореца, така че не видях кой знае какво. „Конектнахме“ се през Мюнхен, където Иво успя да мине само с лична карта и са качихме на самолета за Стокхолм. Там застанах до прозореца и се понесох из облаците… тъй де, буквално и метафорично. Гледката беше страхотна – този път времето беше много по-приятно и си виждаха страхотни гледки. Опитах да направя някакви снимки, но не съм много умел и едва ли са се получили добре. Полета беше два часа – 120 сладки минути, през които точих лиги и гледах невероятната картина. После се снижихме, минахме през един слой облаци и започна да става тегаво.

Кацнахме в проклетия Сибир на Западна Европа. Искренно се радвах, че ще изтърва снега тази година, но явно съдбата си е събда. Ужасен студ. И аз, умника, въобще не си взех дебели дрехи. Добре че имам тренинг от ученическите си години да държа на студ леко облечен, че въобще не ми се мисли. След още половин час загубен в мотане на летището, се качихме на влака, който го свързва със Стокхолм. Останах втрещен, като видях че това чудо се движи със 212 км/ч! Мина 50 километра за 20 минути, като въздушната вълна вдигаше падналия наоколо сняг. После слязохме на гарата и отпрашихме към хотела.

Отседнахме в хотел Bema. Горещо ви го препоръчвам, ако имате път насам, не само защото е приятен и от по-евтините, но и защото собствениците са българи. И има безплатен wireless интернет, който в момента активно експлоатирам. Отидохме да хапнем набързо пици от едни араби за по 12 лева, след което дойде нашето CEO-то и ни замъкна към офиса си. Това беше първият ми по-сериозен сблъсък с цялата извратеност на бизнеса от мениджърската гледна точка.

Оказа се, че положението при клиентите ни се е обърнало с главата на долу. Въобще не мога да ви опиша за какви смяни на собственици, уволняване на персонал и правене на нови фирми си говорим. Ако ви начертая диаграма, със сигурност няма да е планарен граф. Няма да споменавам детайли, но вече не само не работим за клиента, за който работихме, не само състава му е изцяло променен, ами като нищо и почваме да предлагаме услуги на подобен шведски бизнес. Луда работа. Още не мога да го осмисля. Поне към 17:00 започнахме един brainstorming за разни готини фичъри и измислихме супер екстравагантна архитектура за системата. И да, оказа че интеграцията на въпросния search engine ще е доста по-малка част от времето, отколкото си мислих. Към седем се предадохме на умората и отидохме да вечеряме.

Когато пристигнахме беше просто студено. По пътя до ресторанта беше -12 градуса – отдавна не ми бяха замръзвали така ушите. Как издържат тия хора, не ми е ясно. Хапнахме, прибрахме се в хотела, ударихме един дълъг лаф със собственика и се прибрах да помъча wireless-а. Първата ми работа след като го подкарах беше за започна да пиша този пост, защото имам нужда да помрънкам малко на света, макар и сигурно да не звуча много свързано. Но това най-вероятно е защото вчера бях недоспал, легнах си в 1:30, станах в 5:40, погъбаркаха ме промените в налягането и изпих шест коли плюс две кафета. Така, че моля ви, простете глупостите и грешките в тоя пост и стискайте палци климатът да ми понесе, че до края на седмицата има бая време.